Deadline

Времето ту се движи с неописуема скорост, ту застива в протяжно отмерване на всяка секунда. Толкова е относително и индивидуално това усещане. Англичаните добре са измислили името за краен срок - мъртвата линия, отвуд която няма нищо. Хората постоянно си създават такива линии - срокове, срокове и пак срокове. Единствения срок, който не могат да си поставят е на собствената им изключително важна и лична персонална мъртва линия. Линията след която следва нищото, непозната земя, смело описвана от някои, доближили се до нея. Никой обаче не може да каже какво се крие отвъд тази граница. Всеки е безсмъртен до доказване на противното именно поради тази проста граница. Колкото по-далеч във времето е разположена, толкова по-добре. Чувството, че не знаем кога ще припнем отвъд линията ни оставя с неприятен метален вкус в устата. Дам, естественият ход на нещата не е особено приятен и хората гледат да си затворят очите за подобни размисли. Тази умишлена слепота обаче е чудесна среда за виреене на мързел, на илюзии, които ние "обезпечаваме" с всяко кимане на глава, в знак на съгласие. Изключително трудно е да почувстваме как всеки миг, всяко следващо проектиране на телата ни през времето и пространството ни доближава с миниатюрна стъпчица към тази невидима линя отвъд която никой не знае какво се случва... Безсмъртието се крие единствено в делата ни, които някой ще запомни и разпространи, останалото е суетата на безсмъртието, която ни заслепява да видим истинската красота на настоящия момент, забулен в собствените ни илюзии, планове и желания, които заедно изтъкават невидимата дреха на краля. Именно заради това живеем по толкова години - взаимната мечта на толкова хора да достигнат до безсмъртието се е превърнала в еманация на волята. Зависи от условията, от мястото и другите хора с които живеем. Зависи от резонансите на общочовешките намерения като цяло.

Но, колкото и да постигаме успех в някои региони на света, за всеки един от нас някъде - далеч или близо стои една абстрактна фигура, която да ни подаде костеливата си ръка, за да ни помогнем да прекрачим последната линия.

Блажени са тези, които осъзнаят че са смъртни във всеки един момент от живота им и се насочат към пълно осъзнаване/усещане и приемане на този факт. Безупречността във всеки един момента е сила, която крие неподозирани капацитети. Тя е като квинтесенция на правилния начин на живот. Лекува от илюзии, дава способността да потъваме в детайлите на дадена ситуация, да тренираме волята си и да живеем пълноценно. Красотата на света и междучовешките взаимоотношения е съсредоточена в камата, насочена към нашето сърце. В такова състояние на духа и съзнанието, човек няма нужда да създава врагове, чуждото одобрение е с много малка стойност за него, завистта е безмислена, гневът - излишно губене на време.

5АМ

Стоя на терасата на онзи мистериозен сънуван хотел, който е на морския бряг. Долу - тихо и сякаш в периферията на слуха се плискат морските вълни. Няма никой друг и сиви облаци прелитат ниско в небето. Чайките пикират под тях надавайки глухи крясъци. Дребни върхушки от пясък се гонят по брега. Топъл вятър подухва откъм гърба ми и развява бялата ленена риза.

Тогава ги виждам. Беззброй ярки игли, сякаш разпиляно микадо от слънчеви лъчи се появяват на хоризонта и разкъсват прегръдката на облачното, буреносно небе и тъмното спокойно море. Движат се с огромна скорост оставяйки след себе си ослепителна светлина. Свръхнова, белег на наближаващия край, псевдо нуклеарен взрив.

Чашата вино в ръката ми започва да жужи, кристалът се гъне и изправя звънтейки все по - силно. Светлината се приближава скорострелно и вятърът в косите ми затихва. В последвалата секунда чашата спира да трепти, всичко застива в безкрайно разтежение, като последен акорд на магическа балада. Светлината достига до мен, иглите разпиляват остатъците от реалността, в която се намирам, разнищват тялото ми до основни компоненти - прахообразен облак от една изчезваща личност. Звукът съпътстващ унищожителния облак е тежък и отсечен "ранг-танг-танг-танг", огромно чукче блъскащо тежко и премерено по струна изтъкана от лунна светлина. Вибрациите са помитащи и засмукват безплътното ми вече съзнание към центъра на светлината където пулсира все по-бързо малка черна точка. За милисекунди точката се уголемява и приближава към сетивните ми рецептори, докато пулсациите се засилват до френетично дрънчене. Потъвам в какофонията на черния кладенец.

Прераждам се в мрак. Усещам хлад и чувам как алармата на телефона ми замлъква. Часът е 5.01 сутринта, мястото - реалността.