Mindlicker

Ставам културка

2009-10-27T01:13:00.000-07:00

Дамм, има една приказка, че с човек с който се събере такъв става... или пък става лидер на групата и всички стават като него. Е, в конкретиката на настоящия случай, с оглед на минималните ми качества като лидер аз имам честта да участвам в първия вариант и да бъда очарован и завихрен от прекрасната културна амалгама, наречена "Арт Трафик".

Поласкан от честта да бъда светещия фар в тъмния океан на социалниа инженеринг, аз прегърнах идеята с две ръце и напълно и без задни мисли се отдадох на задачата да популяризирам културната искрица и да я разгоря на едно по-високо социално ниво. За целта обаче, бе необходимо с прцизността на хирург и изобретателността на фокусник да изрежа и монтирам неопределен брой видеоматериали. Концентрираната микстура от мисли и чувства на известни културни личности в България се отрази както поне 12 витамина и минерала се отразяват на болен от скорбут моряк.

Всяко удоволствие си има цена, така че скоро бях погълнат от тази културна феерия. Ходих на Фючър Шортс, които си обичам по принцип, след това минахме през изложбата на Дюлгеров, абе въобще страхотна работа. Установявам, че културната доза всеки ден е чудесна за правилната работа на перисталтиката ми и спокойния поток на мисли. Така че, мили приятели - ставам културка. :)

К'во праим?

2009-06-25T04:00:00.000-07:00

Проба, проба. Чуваме ли се?

Кво праим? Това питам аз. Някакви избори тук в България, хората говорят, плюят се, обвиняват се и развяват стари кирливи ризки на опонентите си, които грижливо пазят за именно такива случаи като настоящия.

Аз им тегля една майна наум. Дреме ми. Работливият човек си гледа работата, ебе го него за глупаците с големите усти и още по големите задници. Да, много ясно, че ще гласувам, но в никакъв случай няма да ви занимавам с това за кой, защо, как, кога ще гласувам. Това не ви влиза в работата и не мен ми е през оная работа да се занимавам с политика.

Кво праим... Напоследък се питам този въпрос. Сутрин ставам, не правя гимнастика защото не обичам, закусвам. Сутрините ми са огряни от светлина защото имам възможността да се порадвам на жена ми, да обменим мисли и чувства, да потънем един в друг и прочие неща, които са си само за нас двамата. Вечерите след 6 са по същия начин. Останалия промеждутък от време работя.

Има някаква разлика от това да работиш за някой и да работиш за себе си. Като бачкаш за някой, особено през деня - драпаш топките и ефективността ти е 15%, не те ебе ако си достатъчно интелигентент да супресираш атаките на прекия ти началник.

Толкова, никой не може да ме убеди в противното. Когато работиш за себе си осъзнаваш, че парите не растат по дърветата и че джанките около Окръжния съд са идея за прехрана само овреме. Тогава си стягаш гъза и бачкаш. Аз не съм мързеливо копеле, системата ме прави такъв.

Сега, когато бачкам за себе си се чувствам идеално, хората с които работя са пичове до един и нещата се случват. Да работа има много, ама като знаеш че няма да ти остане само в си-факин'-ви то ами по нея те определят и те търсят за още работа... ами бачкаш.

Мисля пак да почна да пиша в блог-а, от суета ли от скука в обедно време ли - не знам. Абе да има нещо написано там, да си се радвам и анализирам през дните - как вървя и наи вече к'во прая.

Любов и страх

2009-01-16T04:34:00.000-08:00

Любовта не задължава. Страхът е изпълнен със задължения. По пътя на страха, каквото и да правим, то е защото трябва да го направим и очакваме другите да направят нещо, защото трябва да го направят. Имаме задължението и веднага след като то се появи, ние започваме да му се . Колкото повече съпротива оказваме, толкова повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията. От друга страна, любовта не притежава съпротива. Каквото и да правим, то е защото искаме да го правим. То става удоволствие, то е подобно на игра и ние изпитваме удоволствие от него.

При любовта няма очаквания. Страхът е пълен с очаквания. Посредством страха ние правим нещата, защото трябва да ги направим и очакваме и другите да направят същото. Ето защо страхът наранява, а любовта не наранява. Ние очакваме нещо и ако то не се случи, се чувстваме наранени. Обвиняваме другите, че не изпълняват нашите очаквания. Когато обичаме, нямаме очаквания - правим нещо, защото така искаме и другите хора постъпват по определен начин по същата причина - защото така искат или не искат и в това няма нищо лично. Когато не очакваме нещо да се случи, ако нищо не се случи, това не е важно. Не се чувстваме наранени, защото всичко, което става е О.К. Ето защо почти нищо не ни наранява, когато обичаме. Ние не очакваме, че нашият любим трябва да направи нещо, и съответно нямаме задължения.

Любовта почива върху уважението. Страхът не уважава нищо, включително себе си. Ако аз съжалявам за вас, това означава, че не ви уважавам. Означава, че не можете да правите собствен избор. Когато трябва да правя изборите вместо вас, в тази позиция аз не ви уважавам. Ако не ви уважавам, тогава аз се опитвам да ви контролирам. През повечето време, когато казваме на децата си как да живеят техния си живот, това е защото не ги уважаваме. Съжаляваме ги и се опитваме да направим за тях това, което те самите трябва да направят за себе си. Когато не уважавам себе си, аз се съжалявам, струва ми се че не съм достатъчно добър за този живот. Как да разберете кога не уважавате себе си. Когато казвате: “Горкият аз, не съм достатъчно силен, достатъчно интелигентен, достатъчно красив, не мога да го направя.” Самосъжалението произтича от липсата на респект.

Любовта е безжалостна. Тя не изпитва съжаление към никой, но е състрадателна. Страхът е изпълнен със съжаление, той изпитва съжаление към всеки. Вие ме съжалявате, когато не ме уважавате, когато не смятате, че съм достатъчно силен за да се справя. От друга страна любовта респектира. Обичам те - зная, че можеш да се справиш. Зная, че си достатъчно силен, достатъчно добър и интелигентен, за да направиш свой собствен избор. Не е необходимо да правя избор вместо теб. Ти можеш да го направиш. Ако паднеш, аз ще ти подам своята ръка, мога да ти помогна да станеш. Мога да кажа: “Ти можеш, продължавай напред.” Това е състрадание, но то не е същото като да изпитваш съжаление. Състраданието произтича от уважението и любовта, а чувството на съжаление е резултат от страха и липсата на уважение.

Любовта е напълно отговорна. Страхът избягва отговорността, но това не означава, че няма отговорност. Като се опитваме да избегнем отговорността, ние правим една от най-големите грешки, защото всяко действие има последствие. Всичко, което мислим, всичко, което правим, има последствия. Когато правим избор, ние имаме резултат или реакция. Ако не направим избор, пак имаме резултат или реакция. Ние ще преживеем последствията от нашите действия по един или друг начин. Ето защо всяко човешко същество е напълно отговорно за своите действия, дори и да не иска да носи тази отговорност. Другите хора може да се опитват да платят за вашите грешки, но вие така или иначе ще си платите за грешките и тогава като цяло плащате двойно. Когато другите се опитват да поемат вашата отговорност, това само създава по-голяма драма.

Любовта винаги е мила, страхът не е. Поради страха ние сме изпълнени със задължения и очаквания, не проявяваме респект, избягваме отговорността и изпитваме съжаление. Как да се почувстваме добре, когато толкова ни е страх. Чувстваме се жертва на всичко. Чувстваме се ядосани, тъжни, ревниви или предадени.

Гневът не е нищо друго освен страх с маска. Тъгата, също е страх с маска, ревността също. С всички тези емоции, идващи от страха и предизвикващи страдание, ние само претендираме, че сме мили. Ние не сме мили, защото не се чувстваме добре, не сме щастливи. Ако вие сте на пътя на любовта, нямате задължения, нямате очаквания. Не съжалявате себе си или партньора си. Всичко върви добре за вас и затова усмивката е винаги на лицето ви. Чувствате се добре със себе си, и тъй като сте щастлив, вие сте мил. Любовта винаги е добра и тази доброта ви прави щедър и отваря всички врати. Страхът е егоистичен - това е само за мен. Егоизмът затваря всички врати.

Любовта е безусловна. Страхът изобилства от условия. На пътя на страха, аз ще те обичам, ако ми позволиш да те контролирам, ако си добър към мен, ако подхождаш на образа, който съм си изградил за теб. И понеже ти никога няма да постигнеш този образ, аз те осъждам за това и те обявявам за виновен. Много пъти аз дори се срамувам от теб, защото не си това, което искам. Ако не подхождаш на този образ, ти ме смущаваш, дразниш ме, не мога да проявявам никакво търпение към теб. Аз просто претендирам за доброта. На пътя на любовта няма ако, няма условия. Обичам те без причина, без никакви оправдания. Обичам те такъв какъвто си и ти давам свободата да бъдеш такъв. Ако не те обичам такъв, тогава по-добре да бъда с някой друг, който отговаря на моите изисквания. Нямаме право да променяме, когото и да било и никой няма право да променя нас. Ако решим да се променяме, това трябва да е защото ние така искаме, защото не желаем повече да страдаме.

Повечето хора изживяват целия си живот, вървейки по пътя на страха. Те се обвързват, защото чувстват че трябва да бъдат обвързани. В тази връзка проявяват всички свои очаквания към партньора си и към себе си. Цялата тази драма и страдание съществуват, защото ние използваме канали за комуникация, които са съществували още преди да се родим. Хората съдят и стават жертви, клюкарстват се взаимно, клюкарят с приятели, клюкарят в бара. Карат членовете на семейството да се мразят един друг. Натрупват емоционална отрова и я предават и на децата си. “ Виж баща си – какво ми направи. Не бъди като него. Всички мъже са такива, всички жени са такива.” Ето какво правим с хората, които обичаме толкова много – със собствените си деца, приятели и партньори.

На пътя на страха имаме толкова много условия, очаквания и задължения, че създаваме безброй правила да защитим себе си от емоционалната мъка. А истината е, че не бива да има никакви правила. Тези правила повлияват върху качеството на каналите за комуникация между нас, защото когато се страхуваме, ние лъжем. Ако ти имаш очаквания какъв да бъда, тогава аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм това, което искаш. Когато съм честен и съм това, което съм, ти се чувстваш наранен, ти се ядосваш. Тогава аз те лъжа, защото се страхувам от твоята присъда. Страхувам се, че ще ме обвиниш, че ще ме осъдиш и ще ме накажеш. И всеки път, когато си спомниш, ти ме наказваш отново и отново за същата грешка.

На пътя на любовта има справедливост. Ако направите грешка, плащате само веднъж за нея и ако вие истински обичате себе си, вие се учите от тази грешка. На пътя на страха няма справедливост. Карате себе си да плащате хиляди пъти за една и съща грешка. Карате приятеля или партньора си да плаща хиляди пъти за същата грешка. Това създава чувство за несправедливост и отваря много емоционални рани. След това, разбира се, смятате, че си сте се провалили. Хората драматизират всичко, дори съвсем прости и дребни неща. Виждаме тези драми в обичайните взаимоотношения..., защото те са на пътя на страха...

Ето какво се случва, когато изхождаме от пътя на страха. Тъй като не те уважавам, аз действам сякаш ти не си достатъчно интелигентен, за да видиш какво е добро и какво не за теб. Допускам, че не си достатъчно силен да влезеш в определени ситуации и да се грижиш за себе си. Аз трябва да те контролирам и казвам: “Нека го направя вместо теб” или “Не прави това”. Опитвам се да потискам твоята половина от връзката и поемам контрола за всичко. Ако аз контролирам цялата връзка, тогава къде е твоята част? Тя не работи....

По пътя на любовта, вие давате повече отколкото взимате. И разбира се, обичате себе си достатъчно, че да позволявате на егоистични хора да се възползват от вас. Вие няма да си отмъщавате, но сте наясно във вашите общувания. Може да кажете: “Не харесвам, когато се опитваш да се възползваш от мен, когато не ме уважаваш, когато не си добър с мен. Не се нуждая от някой, който да злоупотребява с мен с думи, емоционално или физически. Нямам нужда да чувам ругатните ти през цялото време. И не, защото съм по-добър от теб, а защото обичам красотата. Обичам да се смея, обичам да се забавлявам, обичам да обичам. И не защото съм егоист, аз просто не искам голяма жертва край мен. Това не означава, че не те обичам, но аз не мога да поема отговорност за твоя сън. Ако имаш взаимоотношения с мен, ще бъде твърде тежко за твоя паразит, защото няма да реагирам на твоя боклук въобще.” Това не е егоизъм; това е любов към себе си. Егоизмът, контролът и страхът ще разрушат почти всяка връзка. Великодушието, свободата и любовта ще създадат най-красивата връзка: продължаваща любовна история....

Накрая, ако вие разберете, че никой друг не може да ви направи щастливи, и че щастието е резултат на любовта, която извира от вас, тогава сте овладели великото майсторство... Изкуството на Любовта...

Можем да говорим за любовта и да изпишем хиляди книги за нея, но любовта ще е различна за всеки от нас, защото трябва лично да я преживеем. Любовта няма нищо общо с представите, тя е свързана с действието. Любовта в действие може да донесе само щастие. Страхът в действие може да предизвика само страдания.

Единственият начин да овладеете любовта е да я практикувате. Не е необходимо да оправдавате любовта си, да я обяснявате, необходимо е само да се упражнявате в любов. Майсторството се изгражда с практика.

дон Мигел Руиз

Закуска

2009-02-13T04:47:00.000-08:00

Точно в 14.50 - петък тринадесети възможностите в една от безбройните времеви вероятности се преплетоха по необичаен начин. Усукването започна в стаята на Шоко и за безмислено кратък период от време две реалности се пресякоха в уникална асинхронна заварка слепвайки се в едно и също място но с различни времеви потоци. За Шоко, разбира се нещата протекоха по доста по-тривиален начин състоящ се от раздвояване на съзнанието му в две отделни, напълно независими личности.

"Шоко?" прошепна едната половина.
"Шоко?" стреснато отвърна другата, опитвайки се да се задържи на границата на разумното си съществуване и същевременно да предприеме ответен отговор на непознатото в територията и присъствие.

Докато двете ментално орбитални станции се опитваха да установят приятелски контакт, Шоко седеше на любимото си кресло и тънка блестяща слюнка проточваща се от дясното ъгълче на устната му бележеше абсолютната му невъзможност за реакция към случващото се в момента. Лявото му око улавяше апокалиптичната картина на изчезващ свят, откъслечни фрагменти от несъществуваща плоскост, която се опитва да се намести обратно във времевия континуум, докато дясното приемаше светът такъв какъвто си го познаваше - маса осеяна с фасове, стара недоядена пица в центъра на пепелявия пейзаж и извън фокус добрите стари тапети, които губеха цвят и форма под благодатното въздействие на десетките години, слънчевата светлина и цигарения дим.

Задвижен от остатъчен моторен рефлекс, съзнанието на Шоко премина във временно пасивен стазис, докато налучкваше трескаво решение за излизане от неприятната ситуация. По този начин, скрито в ъгъла на последните неразронени рационални парченца твърда почва то даде зелена светлина на другото "Шоко", което пое основните функции за ориентировка и предаване на информация. Шоко се озова изцяло в налудничавата реалност, в която не би попаднал при никакви обстоятелства освен настоящите. Докъдето поглед стигаше се простираше гола равнина. Горещ, но не сух вятър рошеше късата му коса. Той понечи да си помисли "къде съм" ала менталните му капацитети почти намръщено му дадоха знак просто да се спасява временно и да не ги занимава с глупости, поне докато не налучкат координатите за завръщане към по приемлива среда, като неговата стая под наем, например.

Шоко направи неуверена крачка и се огледа. По повърхността на голата равнина, която бе упомената по-горе се търкаляха хилави храстчета с неопределен цвая, който колкото повече гледаше - толкова по неясен му се струваше. Високо в яркосиньото небе се стелеха комплексни пъзели от наместващи се абсурдно сложни елементи. Бавното им движение ту навътре към самите тях, ту към близка до безкрайност екстраполация бяха почти хипнотични и намекваха за ритъм, който за съжаление бе също толкова безмислен като цвета на вечно търкалящите се храсти.

Изведнъж на няколко метра от него, Шоко забеляза нечие присъствие. Малко същество - не по - голямо от лисица, с гладка кожа и шоколадови лунички, което тъжно го наблюдаваше. Заемайки безскрупулно част от менталните си ресурси той се приближи към съществото. Онова не даваше признаци на страх или каквато и да е друга реакция. Стоеше и тъжно го зяпяше, докато той неуверено правеше крачка след крачка.

"Хей." каза безгласно Шоко.
"Опа." отговори онова като не откъсваше черните си, влажни очички от него.
"Какво си ти?" престраши се мислено той.
"Петниста аномалийка" проскърца сякаш в главата му онова.

Изглеждаше наистина странно - хилави крайничета, малки уши и очи, леко сбръчкана кожа около главата и врата, идеално гладка и леко лъскава по цялото му останало тяло, къса опашка, която не му пречеше да седи в поза лотус и малка уста изкривена очевидно перманентно в изражение на безкрайна мъка.

"Сякаш някой му е взел закуската под носа и не знае кой е бил." помисли си Шоко.
"Всъщност ти ми я взе" промълви аномалийката "Винаги едно и също, винаги. Седи, дебни години наред и когато видиш как си на крачка от това да си хапнеш сладичко ще се плесне по средата на масата поредното критично усукване или ще се сцепи реалността."
"Съ-съжалявам" помисли си Шоко, "не съм си и помислял да ти крада от храната". Провери бегло рационалното си мислене. То гърмеше свряно в ъгъла и хвърляше кански сили да намери решение на проблема с неочакваното място на което се бе озовал.
"Съжален си" продума аномалията, влажните черни оченца се взираха в него сякаш Вселената го наблюдаваше. "Всъщност не си виновен, това е нашето проклятие - храним се с антиматерия и възможността да опитаме подобен деликатес намалява прогресивно с опитите които правим. Все едно да изядеш себе си, чаткаш ли? Само ние може да го правим, но вече толкова рядко се натрупва критична маса за поява на антиматерия, че нищо друго не ни остава освен да си спомняме за Големия взрив... или да мислим какви ли не колосални за закърнелия ти мозък хитрини за да хапнем нещо..."
"Не разбирам" отрони Шоко.
"Не ти и трябва, ти си безкрайно нисшо същество. Виждам, че дори начинът по който съзнанието ти може да ме възприеме е дотолкова ограничен че за теб изглеждам като гола лисица на кафяви точки. Колко унизително, колко унизително..." очичките трепнаха и в безкрайната тъга плъзна искрица огорчение.
"Как да се върна там откъдето дойдох" реши да смени темата Шоко.
"Елементарно е, просто трябва да настроиш екзистенциалната си екстраполация да резонира с честотата на осцилация на земната кора под въздействието на йонизацията на лъчите на слънцето от вашата галактика и си там. И бебе го може."
"Как, как?"
Безгласна въздишка на отегчение се отрони от хилавите гърди на аномалийката. Погледа го тъжно около минута после сякяш му направи знак да се приближи защото Шоко направи още няколко колебливи крачки и седна срещу аномалията. Отблизо очите на странното същество изглеждаха още по тъмни, два малки влажни космоса сякяш събрали всичко в себе си, малки тъжни черни дупки, които абсурдно проблясваха при все че черните дупки не отразяват светлина, а и нямаше слънце, а само неопределена светлина. Без да може да се противи Шоко се вторачи в двете безбрежни вечни морета от нечовешка тъга. Съзнанието му започна да се гъне и последните рационални островчета на които бе стъпило се разпиляха като вишневи цветчета под по-силен пролетен вятър. За миг му се привидяха безброй плоскости, безкрайна мрежа от светлинни нишки идващи и отиващи наникъде. Вече не виждаше нищо около себе си, очите на аномалията го погълнаха и с последна отекнала в празното фраза "Не се зори, пращам те обратно и мерси за закуската" той видя как малко преди да се озове там, където допреди секунда бе, движението на две паралелни вселени се коригира със стотна от градуса. Допирателната им откъсна косъм от главата на Шоко, който преминавайки от едната реалност в друга се превърна в късче антиматерия и един грапав език се стрелна през милиони километри...

Следващото, което Шоко усети бе плясък като от електрически разряд. Озова се седнал в любимото си кресло без грам мисъл в главата си. Миг по късно рационалното му съзнание нададе доволен от намерения отговор писък: "От шибаната пица е, майка му стара!"

Процеп

2009-01-13T06:33:00.000-08:00

Великолепно, намерих си отдавна загубеното единствено стихотворение за последните три години, като изключим спорадичния фрийстайл он и оф-лайн. Ами... ето го и него:

Процеп

Тъмнината обгръща тялото топло,
мозъка тръпне от изчисления,
безмислен и труден е опита, знам,
да живееш без впечатления.

Затваряш очите и в тъмното шепнеш,
разговаряш със себе си, а може би не.
Замисляме ли се ние "безсмъртните",
кой определя това което е правилно или добре?

Какво е живота, кой ще ми каже,
защо ли съм тук и накъде да вървя?
Ах често се случва изморен да заспивам,
без да има следа от смисъл в деня.

Боря се в себе си с отражения криви,
рефлектиращи всичко в странна дъга.
Социално, задръжки, приятели, връзки...
Ах колко е близък до мене врага!

Похот и завист, гордост и гняв,
лакомия и леност, и алчност сред тях.
Нима всеки е сляп и не вижда загубен,
че има поне зрънце смисъл във думата “грях”?

Преплетен в греха се смее близнака,
преодолява се толкова трудно от мен,
защото както пречи така и “помага”
двойника ти, единствено в мисли роден.

А пътят се шири пред мен тъй безкраен,
трънлив, тих и непроменен,
но до него се стига с чистота на сърцето,
далеч от на мислите студения плен.

И пак притихвам в тялото топло,
като в луксозна клетка пълна с храна,
сънят пролазва и ми дава крилата,
за да попътувам, обвит в светлина.
Там където няма реалност,
или където е реалността...
Път със сърце,
безкрайността...

Deadline

2008-12-22T09:02:00.000-08:00

Времето ту се движи с неописуема скорост, ту застива в протяжно отмерване на всяка секунда. Толкова е относително и индивидуално това усещане. Англичаните добре са измислили името за краен срок - мъртвата линия, отвуд която няма нищо. Хората постоянно си създават такива линии - срокове, срокове и пак срокове. Единствения срок, който не могат да си поставят е на собствената им изключително важна и лична персонална мъртва линия. Линията след която следва нищото, непозната земя, смело описвана от някои, доближили се до нея. Никой обаче не може да каже какво се крие отвъд тази граница. Всеки е безсмъртен до доказване на противното именно поради тази проста граница. Колкото по-далеч във времето е разположена, толкова по-добре. Чувството, че не знаем кога ще припнем отвъд линията ни оставя с неприятен метален вкус в устата. Дам, естественият ход на нещата не е особено приятен и хората гледат да си затворят очите за подобни размисли. Тази умишлена слепота обаче е чудесна среда за виреене на мързел, на илюзии, които ние "обезпечаваме" с всяко кимане на глава, в знак на съгласие. Изключително трудно е да почувстваме как всеки миг, всяко следващо проектиране на телата ни през времето и пространството ни доближава с миниатюрна стъпчица към тази невидима линя отвъд която никой не знае какво се случва... Безсмъртието се крие единствено в делата ни, които някой ще запомни и разпространи, останалото е суетата на безсмъртието, която ни заслепява да видим истинската красота на настоящия момент, забулен в собствените ни илюзии, планове и желания, които заедно изтъкават невидимата дреха на краля. Именно заради това живеем по толкова години - взаимната мечта на толкова хора да достигнат до безсмъртието се е превърнала в еманация на волята. Зависи от условията, от мястото и другите хора с които живеем. Зависи от резонансите на общочовешките намерения като цяло.

Но, колкото и да постигаме успех в някои региони на света, за всеки един от нас някъде - далеч или близо стои една абстрактна фигура, която да ни подаде костеливата си ръка, за да ни помогнем да прекрачим последната линия.

Блажени са тези, които осъзнаят че са смъртни във всеки един момент от живота им и се насочат към пълно осъзнаване/усещане и приемане на този факт. Безупречността във всеки един момента е сила, която крие неподозирани капацитети. Тя е като квинтесенция на правилния начин на живот. Лекува от илюзии, дава способността да потъваме в детайлите на дадена ситуация, да тренираме волята си и да живеем пълноценно. Красотата на света и междучовешките взаимоотношения е съсредоточена в камата, насочена към нашето сърце. В такова състояние на духа и съзнанието, човек няма нужда да създава врагове, чуждото одобрение е с много малка стойност за него, завистта е безмислена, гневът - излишно губене на време.

5АМ

2008-12-19T21:25:00.000-08:00

Стоя на терасата на онзи мистериозен сънуван хотел, който е на морския бряг. Долу - тихо и сякаш в периферията на слуха се плискат морските вълни. Няма никой друг и сиви облаци прелитат ниско в небето. Чайките пикират под тях надавайки глухи крясъци. Дребни върхушки от пясък се гонят по брега. Топъл вятър подухва откъм гърба ми и развява бялата ленена риза.

Тогава ги виждам. Беззброй ярки игли, сякаш разпиляно микадо от слънчеви лъчи се появяват на хоризонта и разкъсват прегръдката на облачното, буреносно небе и тъмното спокойно море. Движат се с огромна скорост оставяйки след себе си ослепителна светлина. Свръхнова, белег на наближаващия край, псевдо нуклеарен взрив.

Чашата вино в ръката ми започва да жужи, кристалът се гъне и изправя звънтейки все по - силно. Светлината се приближава скорострелно и вятърът в косите ми затихва. В последвалата секунда чашата спира да трепти, всичко застива в безкрайно разтежение, като последен акорд на магическа балада. Светлината достига до мен, иглите разпиляват остатъците от реалността, в която се намирам, разнищват тялото ми до основни компоненти - прахообразен облак от една изчезваща личност. Звукът съпътстващ унищожителния облак е тежък и отсечен "ранг-танг-танг-танг", огромно чукче блъскащо тежко и премерено по струна изтъкана от лунна светлина. Вибрациите са помитащи и засмукват безплътното ми вече съзнание към центъра на светлината където пулсира все по-бързо малка черна точка. За милисекунди точката се уголемява и приближава към сетивните ми рецептори, докато пулсациите се засилват до френетично дрънчене. Потъвам в какофонията на черния кладенец.

Прераждам се в мрак. Усещам хлад и чувам как алармата на телефона ми замлъква. Часът е 5.01 сутринта, мястото - реалността.